• Няма продукти в списъка с желания.

    • Няма продукти в количката.

    Доайените на таблата

    За връзката между „короната“, шахматистите в Градската и хубавия живот.

    На петия ден от карантината се принудих да изляза на разходка. Филибето ми е като на сън. Голи алеи с напукан асфалт в градската градина. Местният животински свят готви пиршество. Тук-таме майки бутат плахо колички и някоя верига на велосипед пропуква. В далечината чувам да плющят пулове по игрално поле. Доайените. Те цъкат шах и табла в центъра на Пловдив откакто се помня. Тяхната социална мрежа е непромокаема дори във времена на извънредно положение.

    Наблюдавам ги от разстояние. Някои се носят в пантолони с ръб, балтон и каскет – класици, други – неглиже, тъй като костюмите им са излезли в пенсия. Приведени над таблата, с ръце опрени на коленете и съсредоточени в играта, техните достопочтени фигури излъчват спокойствие. Повечето от тях сигурно са родени във военно време. Преживели са режими. Посрещнали са демокрацията, глобализацията, после и цифровизацията. Сега са изправени пред нова COVIDенова заплаха, но не изглеждат обезпокоени. Всичко беше постарому с изключение на един елемент от пейзажа.

    Вечните дядовци в градската с предпазни маски на лицето изглеждаха като излезли от memes – мемета, както свикнахме да ги наричаме (изображения, заиграващи се с модерни идеи). В последно време особено нашумяха шеговитите интерпретации на различни произведения на изкуството. Тези дни ожете да попаднете на Мона Лиза с медицинска маска или на Създателя, подаващ руло тоалетна хартия на първото си творение по стенописа на Микеланджело „Сътворението на Адам“.

    Та, гледам ги аз доайените на таблата и си мисля колко са недосегаеми в своя всемир. Преместват фигурите в хармония с шумоленето на листата, даже врабците надничат. Изгледът е съвършен, макар обектите да са поставени под карантина. Иска ми се всичко да бъде наред или по-скоро всичко да бъде според техния ред. Сякаш са усвоили тайната на живота. Тя се разбулва само пред заслужилите. Дали пък вирусът фантом не ни изпитва?

    Изолацията е сериозно изпитание. Изправи ни пред собствената уязвимост, пред заблудата, че сме всесилни. Върна ни до ръба на пропастта, в която пропадахме – да помпим представата за себе си с лайкове; да позираме като „луксозни“ хора, да гоним успеха на друг връх или на чужд гръб. Много бързо се разтопи захаросаният с филтри виртуален лайфстайл.

    В изолацията си ще преживеем страх, гняв, болка, тъга, радост – естествени емоции, които може да се опитаме да приемем без да ги пренебрегваме или залостваме. Ще видим близките си в приятна и в неприятна светлина, но ще усетим и самите нас в такава. И всичко това ще бъде нормално, даже необходимо. Отдавайки се на тишина, разговори и разходки вътре в себе си, ще допуснем пролетта на годината да дойде, а на надвисналата опасност – да отмине.

    Тогава, струва ми се, ще излезем и ще грабим с пълни шепи – не дезинфектанти, а преживявания. И всичко обикновено, дори битово, което приемахме за даденост и рутина, сега ще ни донесе наслада. Представям си, че поваляме кризата с търпение и изострена сетивност. Разкрасени без поправки, ожаднели за близост, щастливи без причина. Току-виж и помъдрели като доайените на таблата. Не може да убегне на случаен минувач колко им се услажда играта, лафа и глътката и има си хас – когато усвоиш Тайната, всичко извън момента спира да има значение.

    Проверявайте и вие от време на време дали не сте започнали да се отнасяте с особено внимание към детайлите. Ако реагирате на корка, напускащ тържествено гърлото на бутилката, и се наслаждавате на утрото просто защото е дошло – заразилите сте се с вируса на пълноценния живот. С умението да изпитвате онова, което най-тежко ударената нация нарича Dolce far niente – удоволствието от нищоправенето, по време на беда и дълго след това.

    Не пропускайте!